вторник, 28 април 2015 г.

Разпиляни листове

Разпиляните листове, пълни с музика, бавно догарят в несигурните ми спомени. С несъбраните мигове. С неизречените думи. Само едно малко, остатъчно усещане все още трепери на ръба на устните. Какво ли исках да й кажа? Само ако можех да разбера, щях веднага да го изкрещя. През прозореца! През малкия прозорец на закъснелите влакове. Срещу вятъра, който винаги спира звука и го разбива на малки порцеланови ноти.

Искам отново пред морето, на онези студени скали, които го пазят в шепите си, да не се разсипе. Където залезите са безшумни и има само звезди, и вълни и мечтание..! Където на часовника му омръзва да тиктака и сяда тихо до мен, за да изпие едно късо, черно кафе със секундите. А погледът надбягва хоризонта. Гали нежните сгъвки на морето и събира спомени. Събира кадри, които дълго ще ме топлят, когато съм далеч от тук. Когато съм далеч от там. Когато няма кой да види усмивката ми. Нито сълзите ми. Когато няма да живея днес, а винаги ще чакам някое далечно утро. Някой закъсняващ влак на бъдещето.

четвъртък, 16 април 2015 г.

С някои хора

С някои хора си заслужава да се сбогуваш. Да направиш усилието на присъствието си. Да подадеш ръка, прегръдка, поглед.. Някои хора заслужават да бъдат изпратени. С целувка, с докосване, с думи. Да дадеш своята капка обич. С една капка хората живеят месеци, години. Пазят спомена от последния разговор така, както човек пази снимките на децата си. Човек не е създаден да бъде отделен. А толкова много му се мечтае! Затваря очи, носи се леко във времето на своето място, на мястото в своето време - на няколко педи от земята.

А след това бавно отваря очи, изтрива капките мечта от клепачите и продължава напред.

петък, 6 февруари 2015 г.

Малък принц

Не съм малък принц. А толкова много исках бъда! Да си имам планета - да я гледам, поливам, да я крия и откривам, да я търся сред небето. Да си има свое място нощем до луната.

Да си има няколко луни. Да е чужда за другите, за мен да е позната. Да й говоря, докато я масажирам с голите си стъпала. Да стъпвам в дупките и да се спъвам. Да падам и да я целувам. Да мечтая тихичко на глас, а тя тихо да въздиша. Да танцува - сякаш че за нас. Или поне да се преструва.

Своя малка орбита да си опише. Ще я пазя! От всички метеорити, метеоролози, моногамни астролози. Астронавти, космонавти, въздушни параходи с нафта. Малки плаващи частици и дебели, любопитни птици.

Ще я гледат със бинокъл, с дълги телескопи. Ще я търсят в интернет. А тя ще прави скока от една галактика във друга. И за никого не ще тъгува.

Тя е мъничка планета - свивам я във задния си джоб.

Любовта на малък принц не се купува. Тя е там - една единствена

и пълна със любов.

понеделник, 19 януари 2015 г.

Как летят птиците?

Никога не съм знаел как летят птиците. Загребват студения въздух и го спускат по мишниците. Правят въздушен тунел с ръце. Пълзи по перата им. Дали не ги е гъдел?

Ако бях птица, щях да се заливам от смях. Ама понеже не съм и съм си сериозен. Толкова сериозен. Даже малко ми треперят краката. Страх ме е, но не си признавам. А те се носят толкова леко! Със сигурност се усмихват..

Така ме е носила единствено музика. (Освен приятели.) Съвсем сама - на ръце. Когато съм тъмен. Когато не съм. Когато съм жаден, черно-бял. Когато не спя. Дали и птиците сънуват, че летят? Стъпвам по нотите, разпервам ръце, за да стигна двугласните интервали. Вибрират в ръцете ми. Държа ги. На разстояние. А понякога се сливат. От края до началото. В октава. От началото до края.

Ако бях птица,
нямаше да има разстояния.

четвъртък, 15 януари 2015 г.

Как се прави синьото?

Номер едно - трябва ти цял ден. Дълъг и бял като прежда. Не й се обаждай (не че няма надежда). Все още недей. Изтръскай главата си от неподредените мисли. Нищо, че само това ти е в нея. Имаш цял ден - дълъг и бял. А все още вдяваш иглата.

Кафе (с други думи - номер две). Тъмно. Не забравяй захарта, защото пак ще се намръщиш като вчера. Не слагай три лъжици този път. Може и малко сметана. Сметаната на часовете в късното утро е най-сладкият шев на часовника. Но иглата все върви бавно - като игра на прегърнати сенки на два панелни блока пред вас.

Три. Сменила си е профилната снимка. Отново е избрала да е слънце - залезно и тихо. В което да се сгушиш и което да не хърка през нощта.

Жълто. Като в слънцегледаща поляна.
(Оставам тук. Не мога да остана.)

И така - от едната крайност в другата, махалото в часовниково гърло преобръща в теб секундите. Върти ги, върти ги - а те са все едни и същи. Близо си. Кафето е на своето дъно. Полепнало е по извивките на чашата.

Единайсет часа. На края на белия конец си. И чак сега разбираш колко топли са човешките ириси. Поглежда те. В миг всичко се променя. Спускаш срамежливо поглед по дългите й, прави тъмнолиния. Отново се изкачваш по косите й. Усмихваш се. Не защото ти е смешно. Просто думите са на самотен остров, за който само те знаят. Самотни думи.

Добре, все пак, че имаме очи.

четвъртък, 25 декември 2014 г.

Устрем

Химикалката не пожела да работи в най-неподходящия момент. Сърцето удряше по-бързо от обичайния си ритъм. Точно започвах да пиша върху студената, хлъзгава лепенка, която взех от бутилката пред нея. Не знаех какво искам да й кажа.

Тя не пиеше бира. Говореше спокойно и отпиваше уверено от стъклена чаша, в която пееха две блокчета лед. Отбеляза хладнокръвно, че всички на масата сме много спрели. Шумът на стенни, ненавити часовници. И също толкова интересни. Вълнуващи като безмълвието на забила операционна система на техно парти. Усмихнах се широко. На мен не ми беше тихо.

Две очи, дълбоки и живи, изпълваха пространството на малкия бар с прелюдия в Ми минор на Шопен. В края си произведението внезапно спира. Така и аз скочих от стола. Оставих я в компанията на другите две момчета и отидох до бармана. Нямах химикалка в себе си.

Бях спал не повече от 4 часа. Движенията ми не бяха от най-предсказуемите. Но мисълта ми беше във въздуха. Така, както когато пиша стихове. Беше ми трудно да я уловя. Но и не исках. Трябваше да реша. Искам ли да й кажа?

Колкото и изтъркано да ми се струваше, реших да е част от стихотворение. Тя обича поезията. Не се сетих за нищо по-кратко и директно от "Прощално" на Вапцаров.

Натиснах с малкото топче от върха на химикалката по гланцираната повърхност. Тя не пожела да пише. Мастилото си стоеше все така спокойно в пластмасовия цилиндър. Топчето трябваше да се завърти и да остави думите да легнат в улеите, които издълбавах в хартийката. Трябваше ли наистина?

As long as you don't choose, everything remains possible. (Докато не вземеш решение, всичко остава възможно.)

Спомних си този цитат от филма Mr. Nobody.

Започнах силно да натискам и да повтарям по вдлъбнатините на краткото послание. След около минута то се появи на повърхността.

Върнах се на масата. Излязохме от бара. Дръпнах я настрани. Стисках думите в ръката си.

Това е за теб.
Специално ли е?
Тайна.

И две ръце, както след прегръдка в своя устрем към тялото, се докоснаха и се разминаха. А някъде там зад нас, на празната маса в бара, все още седях на онзи стол.

И продължавах да я гледам.