Номер едно - трябва ти цял ден. Дълъг и бял като прежда. Не й се обаждай (не че няма надежда). Все още недей. Изтръскай главата си от неподредените мисли. Нищо, че само това ти е в нея. Имаш цял ден - дълъг и бял. А все още вдяваш иглата.
Кафе (с други думи - номер две). Тъмно. Не забравяй захарта, защото пак ще се намръщиш като вчера. Не слагай три лъжици този път. Може и малко сметана. Сметаната на часовете в късното утро е най-сладкият шев на часовника. Но иглата все върви бавно - като игра на прегърнати сенки на два панелни блока пред вас.
Три. Сменила си е профилната снимка. Отново е избрала да е слънце - залезно и тихо. В което да се сгушиш и което да не хърка през нощта.
Жълто. Като в слънцегледаща поляна.
(Оставам тук. Не мога да остана.)
И така - от едната крайност в другата, махалото в часовниково гърло преобръща в теб секундите. Върти ги, върти ги - а те са все едни и същи. Близо си. Кафето е на своето дъно. Полепнало е по извивките на чашата.
Единайсет часа. На края на белия конец си. И чак сега разбираш колко топли са човешките ириси. Поглежда те. В миг всичко се променя. Спускаш срамежливо поглед по дългите й, прави тъмнолиния. Отново се изкачваш по косите й. Усмихваш се. Не защото ти е смешно. Просто думите са на самотен остров, за който само те знаят. Самотни думи.
Добре, все пак, че имаме очи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар