четвъртък, 25 декември 2014 г.

Устрем

Химикалката не пожела да работи в най-неподходящия момент. Сърцето удряше по-бързо от обичайния си ритъм. Точно започвах да пиша върху студената, хлъзгава лепенка, която взех от бутилката пред нея. Не знаех какво искам да й кажа.

Тя не пиеше бира. Говореше спокойно и отпиваше уверено от стъклена чаша, в която пееха две блокчета лед. Отбеляза хладнокръвно, че всички на масата сме много спрели. Шумът на стенни, ненавити часовници. И също толкова интересни. Вълнуващи като безмълвието на забила операционна система на техно парти. Усмихнах се широко. На мен не ми беше тихо.

Две очи, дълбоки и живи, изпълваха пространството на малкия бар с прелюдия в Ми минор на Шопен. В края си произведението внезапно спира. Така и аз скочих от стола. Оставих я в компанията на другите две момчета и отидох до бармана. Нямах химикалка в себе си.

Бях спал не повече от 4 часа. Движенията ми не бяха от най-предсказуемите. Но мисълта ми беше във въздуха. Така, както когато пиша стихове. Беше ми трудно да я уловя. Но и не исках. Трябваше да реша. Искам ли да й кажа?

Колкото и изтъркано да ми се струваше, реших да е част от стихотворение. Тя обича поезията. Не се сетих за нищо по-кратко и директно от "Прощално" на Вапцаров.

Натиснах с малкото топче от върха на химикалката по гланцираната повърхност. Тя не пожела да пише. Мастилото си стоеше все така спокойно в пластмасовия цилиндър. Топчето трябваше да се завърти и да остави думите да легнат в улеите, които издълбавах в хартийката. Трябваше ли наистина?

As long as you don't choose, everything remains possible. (Докато не вземеш решение, всичко остава възможно.)

Спомних си този цитат от филма Mr. Nobody.

Започнах силно да натискам и да повтарям по вдлъбнатините на краткото послание. След около минута то се появи на повърхността.

Върнах се на масата. Излязохме от бара. Дръпнах я настрани. Стисках думите в ръката си.

Това е за теб.
Специално ли е?
Тайна.

И две ръце, както след прегръдка в своя устрем към тялото, се докоснаха и се разминаха. А някъде там зад нас, на празната маса в бара, все още седях на онзи стол.

И продължавах да я гледам.