вторник, 28 април 2015 г.

Разпиляни листове

Разпиляните листове, пълни с музика, бавно догарят в несигурните ми спомени. С несъбраните мигове. С неизречените думи. Само едно малко, остатъчно усещане все още трепери на ръба на устните. Какво ли исках да й кажа? Само ако можех да разбера, щях веднага да го изкрещя. През прозореца! През малкия прозорец на закъснелите влакове. Срещу вятъра, който винаги спира звука и го разбива на малки порцеланови ноти.

Искам отново пред морето, на онези студени скали, които го пазят в шепите си, да не се разсипе. Където залезите са безшумни и има само звезди, и вълни и мечтание..! Където на часовника му омръзва да тиктака и сяда тихо до мен, за да изпие едно късо, черно кафе със секундите. А погледът надбягва хоризонта. Гали нежните сгъвки на морето и събира спомени. Събира кадри, които дълго ще ме топлят, когато съм далеч от тук. Когато съм далеч от там. Когато няма кой да види усмивката ми. Нито сълзите ми. Когато няма да живея днес, а винаги ще чакам някое далечно утро. Някой закъсняващ влак на бъдещето.

четвъртък, 16 април 2015 г.

С някои хора

С някои хора си заслужава да се сбогуваш. Да направиш усилието на присъствието си. Да подадеш ръка, прегръдка, поглед.. Някои хора заслужават да бъдат изпратени. С целувка, с докосване, с думи. Да дадеш своята капка обич. С една капка хората живеят месеци, години. Пазят спомена от последния разговор така, както човек пази снимките на децата си. Човек не е създаден да бъде отделен. А толкова много му се мечтае! Затваря очи, носи се леко във времето на своето място, на мястото в своето време - на няколко педи от земята.

А след това бавно отваря очи, изтрива капките мечта от клепачите и продължава напред.