понеделник, 19 януари 2015 г.

Как летят птиците?

Никога не съм знаел как летят птиците. Загребват студения въздух и го спускат по мишниците. Правят въздушен тунел с ръце. Пълзи по перата им. Дали не ги е гъдел?

Ако бях птица, щях да се заливам от смях. Ама понеже не съм и съм си сериозен. Толкова сериозен. Даже малко ми треперят краката. Страх ме е, но не си признавам. А те се носят толкова леко! Със сигурност се усмихват..

Така ме е носила единствено музика. (Освен приятели.) Съвсем сама - на ръце. Когато съм тъмен. Когато не съм. Когато съм жаден, черно-бял. Когато не спя. Дали и птиците сънуват, че летят? Стъпвам по нотите, разпервам ръце, за да стигна двугласните интервали. Вибрират в ръцете ми. Държа ги. На разстояние. А понякога се сливат. От края до началото. В октава. От началото до края.

Ако бях птица,
нямаше да има разстояния.

четвъртък, 15 януари 2015 г.

Как се прави синьото?

Номер едно - трябва ти цял ден. Дълъг и бял като прежда. Не й се обаждай (не че няма надежда). Все още недей. Изтръскай главата си от неподредените мисли. Нищо, че само това ти е в нея. Имаш цял ден - дълъг и бял. А все още вдяваш иглата.

Кафе (с други думи - номер две). Тъмно. Не забравяй захарта, защото пак ще се намръщиш като вчера. Не слагай три лъжици този път. Може и малко сметана. Сметаната на часовете в късното утро е най-сладкият шев на часовника. Но иглата все върви бавно - като игра на прегърнати сенки на два панелни блока пред вас.

Три. Сменила си е профилната снимка. Отново е избрала да е слънце - залезно и тихо. В което да се сгушиш и което да не хърка през нощта.

Жълто. Като в слънцегледаща поляна.
(Оставам тук. Не мога да остана.)

И така - от едната крайност в другата, махалото в часовниково гърло преобръща в теб секундите. Върти ги, върти ги - а те са все едни и същи. Близо си. Кафето е на своето дъно. Полепнало е по извивките на чашата.

Единайсет часа. На края на белия конец си. И чак сега разбираш колко топли са човешките ириси. Поглежда те. В миг всичко се променя. Спускаш срамежливо поглед по дългите й, прави тъмнолиния. Отново се изкачваш по косите й. Усмихваш се. Не защото ти е смешно. Просто думите са на самотен остров, за който само те знаят. Самотни думи.

Добре, все пак, че имаме очи.